Posts

И това е ставало по време на въстанието... Както казва народът - един гледа сватба, друг брадва...

Когато боговете спяха updated their status.

Нов откъс от романа, за позорното бягство на Петър Горанов от Батак:

"Преди Ангел Горанов да каже нещо, на вратата се почука.
- Кой е?
- Чорбаджи Петре, аз съм... Пуню Пейчинов, отвори!
Петър отвори вратата и в одаята влезе запъхтян тридесет и петгодишният левент Пуню Пейчинов, баш майстор в една от бичкийниците, собственост на богатия стопанин на къщата, чийто праг току-що бе прекрачил.
- Що става, бе Пуньо, да не би нещо с бичкийницата ми да е станало?
- Незнам за бичкийницата, не съм ходил на там, пък и с този башибозук край Батак, как да стигне човек до там… Аз за друго идвам. Праща ме Стефан Трендафилов.
- Защо те праща Стефан.
- В Пищтроневото дере близо до Пискилева скала е пробита блокадата. Стефан ме проводи да кажа, който иска да се оттегли от селото и да се скрие из горите.
- Казваш, че блокадата била пробита, а знаеш ли как?
- Не знам, чорбаджи Петре, само чухме, че Саид Пехливан, дето пазил там, бил убит, но никой не знае как. Било тъмница, та не се разбрало от къде дошъл куршумът. Другарите му грабнали мъртвия Саид Пехливан и се оттеглили.
- А, така значи… И ти да го знаеш, и на другите да го кажеш. Аз го убих. Бяхме двама със слугата ми – Колю Чолака. Ей го на, питай го, ако не вярваш! – и погледна слугата си с онзи поглед, с който винаги искаше от него потвърждение на казаните си думи.
- Да, вярно е, в челото направо го уцели, да бе такава тъмница… – каза слугата.
- Да, в челото го улучих, на място го убих… Убих го и се върнах да сбера семейството си да ги изведа извън Батак. Ето, тъкмо се приготвихме…
- Ами, хубаво… Браво, браво, чорбаджи Петре, браво! Аз да тръгвам. Вече минах и казах на някои мои роднини, те се приготвиха и тръгнаха натам. Казах им да внимават, и да не се събират на голям калабалък и да са тихи. Аз отивам в другия край на селото, да кажа и на братовицата ми, да събира дечурлигата и да бяга натам, докато не са се върнали башибозуците. – Пуню Пейчинов излезе и пак така бързайки се отправи към къщата на покойния си брат, за да спаси семейството му. Бе решил да обикаля селото и да предупреждава хората за пробива в блокадата, за да може да спаси колкото може повече народ. Само не знаеше, че половин час по-късно, от момента, в който излезе от братовата си къща, щеше да го застигне башибозушки куршум и хората, които бяха тръгнали с него от Богдановата къща, щяха да се разбягат и да се върнат пак зад високите зидове, където се надяваха да намерят защита.

- Хайде, приготвяйте се! – каза Петър Горанов, когато Пуню излезе и вратата се затръшна след него.
- Ще бягаме ли? – попита жена му, която бе много разтревожена.
- Да, хайде, облечете си нещо по-дебело, че навън и в гората е студено.
- Ами багаж, нещо…
- Какъв багаж бе, Маро, ей тъй на – с голи ръце ще тръгнем… Да спасим кожите си, а после… ще мислим и за багаж… Хайде, не се притеснявай, – каза по-спокойно, като видя изплашения поглед на жена си. – имам една кесия с пари в себе си, не бой се! Хайде дядо Ангеле, приготвяй се и ти! – обърна се Петър Горанов към своя тъст, който вече бе седнал на един стол до масата и бе опънал крака напред, а ръцете му бяха върху голямото му шкембе, премятайки зърната на кехлибарената си броеница с пръсти.
- Аз никъде няма да ходя!
- Как така, сега излезе шанс да спасяваме кожите, не бива да го изпускаме!
- Вие тръгнете, мен не ме мислете! Аз с Ахмед ага Барутанлията колко кафе съм изпил… и още едно ще изпием заедно… Мен никой не преследва. Аз Саид Пехливан не съм убивал, че да се крия! – каза последното стария Кавлак изкривявайки уста в иронична усмивка. Той познаваше прекрасно своя зет и веднага разбра, че си присвои това геройство, защото в този момент пробива на блокадата бе голямо геройство в очите на селяните. После продължи: – Пък и краката ми вече не ме държат, само ще Ви забавя… Трябва някой и за имотите ни тук да се погрижи, че може в суматохата всичко да се разграби… Вървете, айде… И се пазете много, че аз сватба се приготвях да дигаме, не погребение да правим!
Разделиха се със стария Кавлак, който стоя на прага на вратата дорде Петър Горанов и семейството му се изгубиха от замрежения му от влага поглед и потънаха в тъмницата. Гледаше ги в гръб и се питаше: „Ще се видим ли пак или…?”
Петър Горанов заедно с жена си, тримата си сина и слугата тръгнаха по улицата на север. По пътя срещнаха няколко пещерци, които бяха в Батак и се присъединиха към тях. Кога наближиха края на селото забелязаха една група жени, деца и старци на стотина крачки пред тях. Те също бяха разбрали за пробива в блокадата и се бяха насочили към Пищтроневото дере.
- Не бива да се събираме на големи групи! – каза Петър Горанов. – ако ни забележат башибозуците, по-лесна мишена ще станем. Нека се скрием в онази туфа с храсталаци в началото на дерето и да изчакаме малко!
- Право казваш, чорбаджи Петре – каза един пещерец. Чувам, че и дете приплаква. Може да привлече вниманието на башибозука…

Групата която бе на сто крачки пред тази на Петър Горанов бе от тридесетина жени, деца и няколко баби. Между тях бе и една млада бременна жена с три-четири годишно дете в ръце. Въпреки че до раждането трябваше да минат още десет недели, тя бе толкова наддала, че бабите казваха, ако не е объркала неделите, то ще роди близнаци. Тъмнината, пукотът от куршумите, които все още отекваха в цялата Баташка долина, страхът от очакването всеки момент чалмалиите обградили селото да ги забележат и да започнат да стрелят срещу тях, караше всички жени да треперят от страх. Най-много трепереше бременната Иванка, която предаваше страха си и на малкия Ангелчо. Той се разрева, а бедната жена не бе в състояние по никакъв начин да го утеши.
- Укроти го ма, Иванке, укроти го, че ще ни издаде! – каза една друга млада жена, която все още не бе си родила свое дете, при все, че беше женена от три години.
Иванка се притесни още повече. Обадиха се и други жени и я упрекнаха, че детето й ще им навреди, ще ги затрие. Тя му говореше да го успокой, но то още повече заплака.
- Остави го или се връщай с него в селото! – викнаха срещу нея по-младите жени. – Остави го, утре ще се върне в селото при мъжа ти! Иначе ще убият и нас, и теб, и детето ти!
Иванка загуби ум от тези думи. В главата й кънтяха думите на мъжа й Митю, който й бе казал само преди половин час: „ Жива или мъртва трябва да спасиш децата, Ангелчо и това нероденото! Тръгвай, и да не си посмяла да се връщаш, да не си посмяла…! Аз оставам в селото да продължа да се бия с четата! Няма да дадем селото току така на душманите! – Тръгни с мен Митьо, моля те, страх ме е сама! – Няма да те е страх, с други жени ще си! Аз оставам, не мога да тръгна, клетва съм дал, или победа и свобода, или смърт!” Иванка не знаеше какво да прави. От една страна заръката на мъжа й да не се връща назад, от друга жените викаха срещу нея, да остави детето си, от трета - големият й страх, всичко това сякаш замъгли и притъпи майчиното й чувство. Тя спря, целуна детето си и го остави на крачка от себе си в страни от пътеката. Тая, която най-много я навикваше да си зареже детето я хвана за ръка и я задърпа напред.
Баба Гена, която бе най-близо до бременната Иванка, се беше спряла и ги наблюдаваше. Тя бе около шейсет и пет годишна слаба жена с чисто бяла коса, която се показваше изпод чембера. Ядоса се много на младите жени и още повече на бременната.
- Ти акъла ли си загуби ма, булка? Как тъй ще си зарязваш детето? И вие ма, сърце нямате ли, та я объркахте? Зарежи го, та зарежи го! Туй да не е куче, че да го зареже човек ей тъй посред нощите в туй пусто място! – върна се и грабна детето. – Ела баби, ела, покачи се на гърба ми! Не плачи, чедо, тя майка ти се умори и затова те остави за малко! – успокояваше го старата жена, а то, дали бе разбрало, какво го чака, ако продължи да реве, или от благия тон на старата жена, се поуспокои намести се върху превития гръб на старицата, сложи ръчички на раменете й и продължавайки да хълца след половин час заспа.

See More

Приятели, от днес до 20 април /деня на избухването на Априлското въстание/ може да си закупите романа от мен само за 5 лева + транспортните разходи.
Закупилите повече от 1 бр. ще получат разширения вариант на романа в PDF формат.
Желаещите да посочат имена, адрес и телефонен номер.

Reviews
Когато боговете спяха has no reviews yet.
Tell people what you think
Photos
Posts

Нов откъс от романа, за позорното бягство на Петър Горанов от Батак:

"Преди Ангел Горанов да каже нещо, на вратата се почука.
- Кой е?
- Чорбаджи Петре, аз съм Пуню Пейчинов, отвори! ...

Continue Reading

Здравейте приятели! Пишете ми на лични съобщения, ако желаете да притежавате и прочетете романа.
Няма да съжалявате!

Един хубав спомен

A nice memory :)
Translated
Image may contain: 3 people, people smiling, people standing, shoes and indoor
Николинка Вълкова is with Димитър Площаков and Veselin Petkov.

Батак 15 май 2011 г. и приятелите ми от комитет "Родолюбие" - Пловдив

Image may contain: 3 people, people smiling, people standing, shoes and indoor
Николинка Вълкова is with Димитър Площаков and Veselin Petkov.

Батак 15 май 2011 г. и приятелите ми от комитет "Родолюбие" - Пловдив

Когато боговете спяха

пореден откъс от който може да Ви настръхне косата...

Отвън, вече няколко часа не се чуваха сърцераздирателните предсмъртни викове на селяните, не защото башибо...зука се бе смилил над тях и бе спрял клането, а защото вече нямаше кого да убиват. Но жаждата им за кръв не бе преминала. Вътре в черквата имаше още гяури за гаврене, ограбване и обезглавяване.
Яшар и Мюмюн предполагаха, че вътре е и богатият хаджи Димо, в чиято къща и дюкян не бяха открили никакви ценности, злато, сребро и пари. Предположиха, че са скрити някъде, но колкото и да търсеха, освен дрехи и хубави мебели, не откриха нищо. По тяхна заповед къщата и дюкяна все още не бяха опожарени, въпреки че тотално бяха ограбени.
Колкото и да се мъчеха, башибозуците не успяха да разбият обкованата с желязо тежка дъбова врата на черквата. И да я запалят не успяха, но димът от горящата слама и газ влизаше през процепите от страни вратата и задушаваше и без това задушените от липсата на въздух, наблъскани един в друг батачани.
Опитите да се проникне през покрива също останаха безрезултатни. Черквата бе каменна и много здрава. Със стълби, няколко помака и черни кърджалии се покачиха, и с прикладите на пушките си счупиха шарените джамове на прозорците. Промушиха през тях пушките и започнаха да стрелят без да се целят. Писъци на изплашени и ужасени жени и деца се понесоха из спарения въздух в черквата. Всеки пазеше главата си с ръце, но това не можеше да ги предпази от куршумите, които улучваха главите и предизвикваха моментална смърт, но мъртъвците стояха все така изправени, притиснати от телата на живите. Тези които се свличаха на земята освобождаваха малко място, но всички наоколо тъпчеха мъртвите им тела.
Оказа се, че не всичкото оръжие бе в ръцете на Барутанлията. Няколко благоразумни батачани не се разделиха с него, бяха го скрили добре под дрехите си и сега можеха да го използват. Всеки куршум бе ценен, затова, притежателите на няколкото пищова се прицелваха внимателно, и въпреки треперещите от изтощение и умора ръце успяха да убият не малко башибозуци качени по прозорците. Но куршумите свършиха, а убитите башибозуци се заменяха с други.
- Отваряйте портата, иначе, ще ви избием! – крещяха башибозуците, но никой нямаше куража да го направи.
- Нещете мръсни гяурски свини! Ето ви тогава и това! – извика един кърджалия и метна през прозорчето на което се бе качил кошер, който падна върху главите на селяните и рояк разярени пчели изхвърчаха и безжалостно започнаха да забиват жилата си по ръцете и лицата на обезумелите батачани. Още няколко кошера паднаха на главите им, още няколко рояка пчели се присъединиха към първия.
Писъци се понесоха към небето, всички се надяваха да стане някакво чудо и спре това безумие.
- Господи, Боже наш, пощади ни, помогни ни, Господи! – плачеха и се молеха баташките клетници, обезумели от страх, мислейки си, че са в преизподнята, а не в божието светилище.
Но Бог, ако го имаше изобщо, бе глух за тези молитви и спокойно гледаше от високо какво става в храма – там където вярващите в него хора се надяваха, че той – създателят, всесилният, всемогъщият – ще ги защити, ще спаси децата им, живота им, ще прати огън и жупел на тези, които оскверниха това светилище и го превърнаха в пъкъл. Вместо над осквернителите, огън започна да се сипе над бедните християни. След кошерите с пчели, през счупените прозорчета, няколко кърджалии започнаха да хвърлят вътре запалени, напоени в катран и газ парцали, които падаха по главите на клетите хора.
- Милост, пощадете ни! Отворете вратата! – пищяха деца, жени и старци, и с голи ръце се мъчеха да отметнат горящите парцали от главите си, които горяха косите и лицата. им Но разтопеният катран залепваше и гореше ръцете. Тези които успяваха, отмятаха горящите парцали от себе си, но те падаха върху главите на други клетници. Пчелите ги жилеха, огънят изгаряше лицата и косите, пушекът от горящата газ и катран ги задушаваше.
- Отворете вратата, отворете я, тук ще изгорим живи, ще се задушим! – се разнасяха вопли от всички страни на голямата черква.
Никой не би издържал това насилие. Тези, които бяха до вратата, я отвориха, надявайки се, че башибозукът ще се омилостиви от страшната картина която ще видят, надяваха си, че ще могат да избягат от този ад и ще се спасят. Но се лъжеха. Там ги посрещна ревящата от възторга на своите зверства сбирщината помаци, турци, цигани и кърджалии. И започна нова касапница, нов ад.

След час купчината убити затрупа вратата. Нито тези вътре можеха да излязат, нито тези отвън можеха да влязат вътре за да помогнат на уморените си авери да продължат човешката касапница.
- Спрете! – извика Барутанлията, който току-що пристигна и от Кадир ага разбра как са успели да отворят черквата. Приближи вратата и с висок глас, да го чуят всички вътре продължи: – Разчистете мястото около вратата и всички от вътре да излязат. Дойде ферман*(писмена заповед) от султана, дава на всички мерхамет. Трябва да излезете и да направим ферман на всички, които са живи.
Хаджи Димо, жена му Рада и двете му невръстни дъщерички бяха от последните, които излязоха от задимената, воняща на мръсотия, кръв, горящ катран и плът черква. Те бяха едни от малцината пощадени от горящите парцали, но пчелите не ги бяха пощадили. Ръцете и лицето на Димо и хаджийката бяха подути до неузнаваемост, едното й око бе затворено. Тя бе успяла да скрие с широката си фуста главите на Лилето и Славка и ги спаси от жилата на разярените пчели.
- Отделете мъжете и момците от жените и децата! – даде нова заповед Барутанлията. – Малките момчета, от четири до десет лета, да идат ей там до черквата! Айде, по-бързо! Чабук, чабук!
Хаджи Димо стоеше вцепенен, прегърнал жена си, в която бяха вкопчили ръце уплашените до смърт деца. Те гледаха и не можеха да повярват на очите си. Целият черковен двор бе покрит с обезобразени и разчленени трупове на човешки същества. Точно пред тях имаше огромна грамада от която стърчаха обезглавени човешки тела, отрязани ръце, крака и глави.
Мюмюн се приближи до тях, блъсна Димо, но той не помръдна.
- Айде, москов гяурлар, не чу ли какво каза Ахмедаа?
До тях се приближи Яшар ага.
- Аааа, я кой виждам – хаджи Димо! Аз чаках да ни посрещнеш с хош гелдин* (добре дошъл) у дома си, а ти се криеш като плъх тука! Я се виж, целият си се вмирисал! Не отива на един хаджия да е на тоя хал!
Наистина от телата им се носеше непоносима воня. Липсата на място за естествените нужди, накара наблъсканите един в друг селяни да правят тая своя нужда прави, в гащите и потурите си.
- Не съм искал да се крия. Аз, комшу, не съм комита, познаваме се от деца, знаеш ме. Добре живях във Великата Турска Империя, не съм се оплаквал.
- Тогава що чиниш тук?
- Тълпата ме поведе и се оказах вътре в черквата. Бях отпред на чаршията, чаках кмета и Ангел Кавлака да се върнат с добрата вест от многоуважаемия Ахмед ага, че е доволен от предаденото оръжие и маха блокадата на селото.
- Така значи!... Хаджи Димо, познаваме се – вярно. Че бе добър комшия – и това е вярно… И за Али, синът на брат ми се грижи… Туй не мога да забравя. Ще ходатайствам пред Ахмедаа за теб и семейството ти, но… ще ти струва пари.
- Всичко, всичко що имам ще ви дам! – зарадва се Димо от дошлото като от небето спасение. – Всичкото злато и скъпоценности ще са ваши!
Яшар отиде до Барутанлията, прошушнаха си нещо, после се върна при Димо.
- Кажи къде си ги скрил.
- В мазата, но няма да можете да ги намерите. Заведете ме там, ще ги извадя и ще ви ги предам.
- Води ни тогава! – каза Яшар, извика четирима яки помака и тръгна към портата на черковния двор.
Хаджи Димо, жена му и двете дъщери го последваха невярващи, че час по-скоро ще излязат от тази касапница, но Мюмюн спря жената и децата.
- Вие ще стоите тук докато се върнат! Айде, идете при другите женоря, ей там до дувара!
Димо излезе от портата и се вцепени. Всички къщи, които виждаше горяха или вече бяха превърнати в руини и пепелища. По цялата улица по която го водеха се въргаляха обезобразени и обезглавени трупове на полуголи батачани. Върху една купчина трупове пируваха ято гологлави лешояди. До тях, върху отрязаните глави, черни гарги кълвяха очите, а малко по-нататък, пропъждайки рояк мухи, два песа дърпаха вътрешностите на русо къдрокосо детенце.
Краката на Димо отказваха да се движат, омалели от непобиращата се в нормалното човешко съзнание картина. Само мисълта за спасението на жена си и дребните си дечица, командваха безсилните му крака да продължат да се тътрят напред.
Когато стигнаха до дюкяна и хубавата му къща – единствени незасегнати от пожарището, но тотално ограбени – черната му като катран коса бе напълно побеляла. Той поведе Яшар ага и помаците към мазето. Коленичи до каменната стена, натисна с последни усилия единия, после другия камък и в нишата се видя писаната ракла.
- Много си бил умен бе, комшу! Я какво скривалище си измислил! – възкликна Яшар ага. – Да беше използвал този ум по-рано, да бе отишъл в Татар Пазарджик, в Пловдив, там да направиш тази хубава къща, а ти – в това комитско село си се заврял! Да беше поне избягал преди седмица! С туй имане до Истанбул щеше да стигнеш!
- Нямаше защо да бягам и се крия, Яшар ага. Дойдох тук в Батак да съм по-близо до чифлика.
- Чифлика казваш… Хубав чифлик си направил, не е лъжа! И нивите, и лозята… Не знам как и от де си се учил, ама последните години като султански градини си ги подредил, табиетлийската. Няма друг такъв чифлик…
- Благодарение на сина ми, Али.
- Синът ти, Али? Че от кога Али ти стана син? – попита иронично Яшар и започна да се смее неудържимо. – Хахахаха… хаджи Димо, да не би Падишаха да е издал емир, пък аз да не съм чул, че гяурите вече могат да стават бащи на правоверните?
- Али намери мисаферлик*( гостоприемство) у дома и е благодарен. Отплаща ми се сега момчето. Затуй го обичам, Яшар ага, обичам го като син, като истински роден син. Нищо, че в жилите ни не тече еднаква, роднинска кръв.
Яшар спря да се смее. Нервен тик премина по лицето му, жегнат от думите на хаджи Димо, но вътрешно ликуваше. Само след няколко дни, когато се прибере в родното си село, големият чифлик на хаджи Димо, заедно с лозята, нивите, пълните хамбари и голямото стадо овце с хубавите големи кочове, всичко, всичко ще бъде негово. Даже и Али – този неблагодарен братов син, който избяга от него преди толкова много години. Сега и той щеше да бъде негова собственост, негова, и щеше да му даде да разбере каква голяма грешка бе направил тогава. Като към гяурска свиня ще се отнеса с него, ще види той! Потури и чалма ще го накарам да носи, не ингилизки и французки дрехи, както сега! – закани му се наум Яшар ага.
Изнесоха раклата. Пъхнаха два здрави дрянови кола в халките от двете страни на раклата и яките помаци я понесоха към черквата. Там, наслаждавайки се на зверствата на башибозушката сган, чакаше Барутанлията. Малко след като хаджи Димо и Яшар ага бяха тръгнали, той бе дал заповед да се съблекат всички само по долни ризи. Дрехите натрупаха на голяма купчина, а върху два чула* (завивка за добитък) от двете му страни трупаха кесии с пари, златото, среброто, богатите накити и нанизи от алтъни и златни наполеони, които повечето баташки моми и жени носеха, часовници и други ценности открити у батачани. После един по един извеждаха мъжете до дървеното мостче.
От многобройните удари перилата на мостчето се бяха счупили, затова стъкмиха дръвник от един дървен труп, на който обезглавяваха селяните, а после изхвърляха главите и телата им в реката.
Много турци и помаци водеха подмамени жени по опожарените им домове, лъжейки ги, че ако покажат къде са скрити парите и имането им, ще бъдат пощадени и пуснати на свобода. Други, с притъпени от ужасната касапница чувства, познали свои близки сред купчините мъртъвци пръснати из целия черковен двор и селското гробище, чакаха примирени, със сухи безизразни очи своя ред, и приемаха близката смърт по-скоро като щастливо избавление от този ад.
Барутанлията остана много доволен от съдържанието на раклата и не скриваше възторга от красотата на златните и сребърни прибори и посуда, от торбите пълни с пари и злато. Погали доволен черните си мустаци, усмихна се иронично и каза:
- Машаллах*(браво), машаллах, хаджи Димо! Я виж какво имане си натрупал, а си вдигнал ръка на падишаха и империята! Срам нямаш ли?
- Не съм, многоуважаеми Ахмед ага, нека Яшар ага каже, познаваме се от деца…
- Вярно е Ахмедаа, право казва! – отговори Яшар гледайки Барутанлията в очите и му смигна, но Димо не вида това.
- Щом Яшар ага казва, значи е тъй! Я иди и доведи жена си и момите си!
- Деца са още Ахмед ага, едва на десет – дванайсет годинки са!
- Иди, иди ги доведи, че не можах да ги видя добре кои са!

Рада, Лилето и Славка бяха в края на редицата жени, моми и малки деца, подредени до самият дувар. До тях, стиснала здраво омаломощеното, с напукани от жажда кървящи устни осеммесечното дете, стоеше Райна – добрата Радина съседка. Разбрала, че семейството на хаджи Димо е пощадено, тя целуна горещото чело на първородния си единствен син и го тикна в ръцете на хаджийката.
- Како Раде, спаси го, за Бога, спаси детето ми! Спаси го и го гледай като свой син!
Нямаше време за мислене. Хаджийката го сгуши в прегръдката си и тръгна след Димо и децата. Като стигнаха до Барутанлията, Мюмюн ги спря. Двама яки като пехливани помака хванаха здраво Димо и го дръпнаха няколко крачки на страни, обърнат с лице към семейството си, да може да гледа всичко, което хитрите лукави аги бяха му приготвили.
Мюмюн хвана Райниния син и го задърпа, но хаджийката бе вкопчила като менгеме пръсти в крехкото му телце и не го пускаше. Яшар се приближи до тях, вдигна високо острия си ятаган и с все сила замахна. Детето, заедно с китките на Рада увиснаха в ръцете на Мюмюн, а струя кръв, хвърчаща от отрязаните ръце на хаджийката плисна в лицето му. Разярен той извади с дясната си ръка ятагана, подхвърли детето нагоре и когато телцето започна да пада надолу се наниза на ятагана. Острието го промуши през гърба и излезе отпред през корема. Бедното детенце, ужасено от силната болка хвана с ръчички ятагана, но тежестта на телцето му бавно го свличаше надолу към дръжката, а острието режеше пръстчетата му. После Мюмюн замахна с все сила и детето изхвърча на няколко крачки в страни.
Обезумяла, спъвайки се в трупове и части от човешки тела, Райна стигна и се хвърли върху окървавеното си дете. Нямаше сълзи да плаче, само го притискаше силно в прегръдката си, въобразявайки си, че по този начин ще спре кръвта течаща от раните му.
Хаджийката, невярваща на очите си, гледаше отсечените си над китките ръце и кръвта, която на талази, в ритъма на лудо биещото й сърце струеше от тях. Зави й се свят, после пред очите й причерня, и се свлече на земята до краката на двете си бледи като платно деца.
- Мамо, мамо, тате помогни й! Мамо… тате… – крещейки се хвърлиха над майка си Лилето и Славка, но двама циганина отидоха до тях, грабнаха ги, разкъсаха ризките им и пред очите на всички все още живи батачани, започнаха да ги насилват. Милите деца, с отправени ужасени погледи към баща си, крещяха и молеха да им помогне.
Хаджи Димо падна на колене. Нямаше сили, а и да имаше, бе невъзможно да помогне на децата си. Помаците продължаваха да го държат здраво за ръцете. Той гледаше с широко отворени очи и не знаеше сън ли бе или яве, на земята ли е или в преизподната.
Ужасната картината, която очите му виждаха се смесваше с други картини, с други събития, видяни и минали отдавна, отдавна. Видя се като малко дете в прегръдката на милата си майчица, после като млад, красив, с развят перчем юноша. След малко стоеше до красивата, облечена в бяла сватбена премяна Рада, а наред с писъците на Лилето и Славчето, чу сватбеното хоро, видя и гайдаря надуващ голямата каба гайда. После се оказа по улиците на Йерусалим, видя се на Божи гроб. Държа в ръце малките си дъщерички, разходи се из чифлика качен на любимият си кон Араб. После видя Али, който бе хванал юздата на коня и гледайки го в очите му викаше: – тате, тате, бягайте, спасявайте се, защото ще те убият, ще те убият… ще те убият… ще те убият…
Вече не чуваше писъците на невръстните си деца, само думите на Али кънтяха в главата му. Лилето и Славка лежаха в локва кръв с окървавени ризки и крака, и с широко отворени очи отправени към него. Но вместо с тях, двете деца го гледаха високо от небето и заедно с майка си Рада чакаха търпеливо мига, в който и той ще отиде при тях, и отново ще бъдат заедно, там, в един друг свят, свят без насилие и кръвопролития, без богатство и бедност, свят без глад и болести, без болки и недъзи, свят без държави, империи и граници, свят без църкви, джамии и храмове, свят без богове.
Помаците повлякоха Димо навън към дървения мост. Почти го носеха. Не чуваше, не усещаше, не осъзнаваше къде го водят. Когато стъпи на моста, в облак от мъгла, видя Жельо, а в краката му – облечена в алено червен сукман бе полегнала милата му дъщеря Гергана, която го гледаше и му се усмихваше.
- Благослови ни тате! – чу той дъщеря си. – Дай ни благословията си!
- Благославям ви! Благославям ви, Гергана, Жельо, деца мои! Нека Бог ви дари с много здраве и много деца! Дай чедо, дай да те прегърна и целуна! – коленичи, обви ръце около крехкото тяло на дъщеря си и долепи устни на челото й.
Единият помак се ухили, показвайки кривите си жълти зъби.
- Загубил си е умът, мръсният му гяурин! – каза той и с насмешка гледаше хаджи Димо, който здраво стискаше и целуваше пропитият с кръв дръвник.
Друг помак замахна и с все сила стовари топора по врата на хаджията. Още два удара и главата му се търкулна и падна в реката. След нея във водата хвърлиха и обезглавеното му тяло.

See More

пореден откъс от който може да Ви настръхне косата...

Отвън, вече няколко часа не се чуваха сърцераздирателните предсмъртни викове на селяните, не защото башибозука се бе смилил над тях и бе спрял клането, а защото вече нямаше кого да убиват. Но жаждата им за кръв не бе преминала. Вътре в черквата имаше още гяури за гаврене, ограбване и обезглавяване.
Яшар и Мюмюн предполагаха, че вътре е и богатият хаджи Димо, в чиято къща и дюкян не бяха открили никакви ценности, злато, сре...

Continue Reading
Когато боговете спяха

Един малък откъс от романа, в който се споменава името на Апостола на свободата - Васил Левски

Бенковски се закле последен, но затова пък клетвата му бе цяла ре...ч. Бе толкова емоционален, описвайки положението на българския поробен народ, удряше се в гърдите и очите му излъчваха такава любов към народа, отечеството и жадуваната свобода, че присъстващите го гледаха възхитени. Дори и противниците му в този момент бяха забравили за враждите си и ако в този същия момент Бенковски бе казал – Мятайте се братя на конете и да препуснем към Цариград да убием султана! – те щяха да го сторят без да се замислят. Накрая Бенковски завърши с думите:
- …Многострадални братя! Земята, която ние тъпчем, е напоена с невинна българска кръв, пролята от ятагана на нашите петстотингодишни душмани. Нека всички ние заедно да я освободим, за нашите деца, за нашите внуци, за нашите потомци! Кълна се, че ще служа вярно на милото си Отечество и ще умра за неговата свобода. Кълна се, че до последния си час, мисълта за тази жадувана свобода не ще напусне разума ми!“…
При тези последни думи всичките представители паднаха на колене с премрежени от сълзи очи. След клетвата се направи разискване по статистиките. При събирането на данните се установи, че броят на въстаниците, според тия статистики, от IV революционен окръг възлиза на 73 532 души.
След това надълго се разисква въпроса по какъв начин да се проведе въстанието, но единодушно се гласува въстание да има. За център на въстанието се определи Панагюрище, където ще бъде главният военен съвет, който ще ръководи въстанието. После надълго и широко се разискваха въпросите кои села как ще въстават, кои села ще могат сами да се защитават, и кои други ще трябва да напуснат селата си и да се скрият в горите и планините, докато мъжете годни да носят оръжие се сражават с турската войска. Никой не си правеше илюзията, че правителството на Османската империя ще стои със скръстени ръце и ще гледа безучастно. Целият IV революционен окръг се раздели на по-малки райони и за всеки един от тях се определиха комисари, които да координират действията на подчинените към района си села с разпорежданията на главния военен съвет в Панагюрище. Едни бяха доволни от това разпределение, други обаче бурно протестираха. Най-недоволен бе батачанинът Петър Горанов, който се надаваше да е един от комисарите и Батак, като едно голямо село с чисто българско население да е център на район, но Бенковски определи за комисар, Васил Петлешков, а за център Брацигово. Реши се всичките жители от югозападната страна на р. Марица от Перущица до Костенец да отидат в Доспат (Баташката планина) минавайки през Батак. Там трябваше да се насочат селяните от още други 12 села, находящи се в Разлошкия окръг. На Батак се падна задачата да подсигури местата в Баташката планина, където да се скрият жените, децата и старците от селата около Батак, включително и населението на Батак. Батачани трябваше да подсигурят храната и дружини за охраната на това население.
- Не съм съгласен с това! Батак е най-сгоден за въстание! Мястото му е скрито в гънките на Доспат, обиколено е с бърда, които можем да завардим, както и лесно можем да завардим малкото пътища. По-защитено място не виждам наоколо. Нека хората от околните села да дойдат в Батак. Ще ги настаним в домовете си, няма да се скитат по горите и да изпитат най-големи неудобства.
Панайот Волов му отвърна:
- Това сме го мислили и обмисляли с апостолите. Идвал съм в Батак, знаеш, успях да опозная мястото. Той е в долина и лесно може да бъде обкръжено от войска. Ако това се случи, много малко ще са тия, които ще могат да побегнат и да се скрият из планината наоколо. Трудно се бяга нагоре по баирите, да не кажа невъзможно, ако за полата ти са се хванали няколко дребни дечица. Не ми се вижда разумно да се сбере толкоз народ в Батак и да се изложи на риск.
- Всичко е обмислено внимателно. – обади се и Бенковски. – От вас се иска да изпълнявате заповедите на комисарите, които са Ви определени, а комисарите ще получават заповеди от главния военен съвет от Панагюрище. Никакви своеволия няма да допусна.
- Като стана въпрос за заповеди, – обади се Иван Соколов. – ние, депутатите искаме да знаем какви са плановете на въстанието. Кога, на кой ден ще се дигнем на бунт? Ще доходи ли помощ отвън, от Сърбия или Русия, от Влашко? Колко помощ ще доходи? Ние трябва да знаем всичко това!
- Какви са плановете на въстанието в България аз по никакъв начин не мога да издам, щото може да се намери измежду вас някой Юда и за няколко турски сребърника да предаде всичко на турците, и всички приготовления от толкова време ще да идат по дяволите. Аз няма да допусна това и ако не сполучим сега, по причини, които може да възникнат ненадейно и не се дигне сега въстанието, то аз тези тайни ще да ги отнеса в гроба си и да съм проклет от нашите потомци, ако не го сторя…
- О, но как? Ние трябва да сме наясно, трябва да знаем… – обадиха се и други депутати, а Бенковски побърза да ги прекъсне:
- Аз не случайно поисках от вас пълномощното, за да се спазва старшинството. Още веднъж казвам, че всички Вие, от сега насетне, трябва да слушате и изпълнявате заръките на комисарите си, а те на военния съвет. Аз не съм забравил, а се надявам, че и всички вие помните какво се получи преди няколко години, когато авантюристът Димитър Общия с няколко алчни тетевенци не спазиха заповедта на апостолите и тръгнаха на своеволие да правят обир на пощенската кола в Арабаконак, като с това изложиха на опасност и провалиха цялата революционна организация, която големият ни апостол Василий Левски, беше успял да изгради с няколкогодишен робски труд. Не стига, че направи своеволие, но парите от царската хазна, които окрадоха, се изгубиха из алчните джобове на същите люде авантюристи, а кога ги арестуваха, лепнаха петното на революционната организация, че уж парите били нужни на организацията. И този българский Юда – Димитър Общия, вместо да отнесе в гроба тайната, той предаде нашия Христос – Левски и с това си деяние, на което е способна само една душа, що не чини и половин пара, допринесе до затриването на толкова братя революционери, допринесе, щото на въжето да увисне една светиня, която можеше сега да стои редом с нази, да стои на моето място и аз чинно и безропотно да изпълнявам щенията и заповедите му.
- Аз чух, че поп Кръстю предаде Левски! – обади се един представител, който бе озадачен от казаното от Бенковски, явно не бе посветен точно в предателството на Димитър Общи, който предаде на турците един по един всички членове на организацията, къщите където се събираха, и тайните скривалища в които се криеше Левски и другите апостоли.
- И той е един други Юда, – провикна се поп Грую, – дето се подвизава под попското расо, за срамотите на Българската патриаршия. Не поп, а долна, миризлива, мръсна, крастава… – помисли малко да му дойдат на ум и друг епитети, и продължи: – … мазна и тлъста свиня, долен доносник и… турски мръсен измекярин* (слуга, ратай), е тоя поп Кръстю. Ама нека мине бунта и освободим милото ни Отечество, и ако остана жив, лично ази, с позволението на войводата Бенковски, ще го разпопя, както ми иде от чалъм. – и прокара на известно разстояние от своя врат дългата си сабя, с което ясно показа какво ще да е това разпопване.

See More

Един малък откъс от романа, в който се споменава името на Апостола на свободата - Васил Левски

Бенковски се закле последен, но затова пък клетвата му бе цяла реч. Бе толкова емоционален, описвайки положението на българския поробен народ, удряше се в гърдите и очите му излъчваха такава любов към народа, отечеството и жадуваната свобода, че присъстващите го гледаха възхитени. Дори и противниците му в този момент бяха забравили за враждите си и ако в този същия момент Бенковски ...

Continue Reading

Константинопол – началото на декември 1876

Макгахан беше преуморен. Повторната обиколка която направи из жестоко потушените от османците села и градчета населени с българи, дръзнали да се вдигнат на бунт, го преумори. Не самото пътуване, а мизерията в която тънеха, отчаянието и трагедията на тези нещастници, и безсилието му да помогне конкретно на всеки един от тях го умориха. Зимата бе дошла, а с нея и новите проблеми на бездомните, голи и боси, ранени и полудели от мъка бъл...

Continue Reading

От този откъс ще разберете как "воеводата" Петър Горанов позорно бяга от Батак в нощта преди кланетата, спасявайки цялото си семейство и оставяйки на произвола на съдбата своите съселяни, вместо достойно да се опита да ги защити и поеме вината върху себе си, както това е направил Васил Петлешков в Брацигово

* * * * *
Петър Горанов се прибра у дома си. Там завари жена си, тримата си сина и слугата си Никола Чолака. Всички бяха много разтревожени.
- Има ли топла вода? Искам...

Continue Reading

от този откъс ще научите какво се е случило в Брацигово и каква е била съдбата на Васил Петлешков

* * * * *
Близо два месеца не спираше да се изсипва дъжд от мрачното тъмно небе. Няколко дни след като погребаха баба Севда и войводата Петко, сиво-черни облаци покриха красивото синьо небе. Вятърът постепенно се усили, и малко след като настъпи нощта се изви вихрушка – страшна и бучаща, невиждана от столетия, която продължи цяла нощ. Вятърът се въртеше като във фуния, достигаща ...

Continue Reading

откъс от романа

От един час бе съмнало. Али бе близо до селото. Връщаше се без желание и с тревога за съдбата на най-близките си хора. Но думата на хаджи Димо бе закон за него и той не можеше да я пристъпи. Само още един баир и щеше да зърне равнината, селото, чифлиците около него. Прибираше се по същия път – през планината обрасла с гъста гора. Но вместо птичи песни, зад гърба си чуваше грозният грач на гарги летящи към селото.
Хванал за юздата черния жребец изкачиха последн...

Continue Reading

Приятели, вече и от книжарница store.bg можете да си закупите романа - лесно, бързо и удобно

Купете Книги от категория "Български романи и разкази" в book.store.bg - най-голямата електронна книжарница с бърза и евтина доставка.
book.store.bg

харесалите тази страница харесват и

първи роман от поредицата "Случайно разкрити престъпления"